lost in the rain

me.

fayseeker — Mon, 17 Jan 2011 17:16:56 +0000

Stop seeing me

See the me that I want to be

I’m only satisfied when I fall apart

Can you see the blood

I’m breaking my own heart

I dream of colours

I feel good but in black

I want the morning

But I can’t dream outside the dark

Would I be that person

if I really didn’t want to be?

Do you see me?

Do you see me?

памет.

fayseeker — Tue, 08 Jun 2010 00:27:58 +0000

Днешното общество сякаш е изградило себе си върху спомени. И те не са предназначени за бъдещето, а за непрестанното превръщане на настоящето в минало чрез материализирането на паметта. Паметта е преносима и се измерва в гигабайти, качеството – в пиксели. Безкрайно е пространството – реално и виртуално, което приема с отворени обятия нашите спомени и ги превръща в настояще. Едно безкрайно повтарящо се и никога непроменящо се настояще, което крие мечтата за бъдеще в акомулирането на нови спомени.

Днес си седя и се питам в колко пиксели виждам света. През прозореца на автобуса, който леко ме поклаща вече от седем часа, пейзажът непрестанно се променя. Хора, градове и облаци се изнизват пред очите ми, но аз не ги виждам. Виждам други, отдавна отминали. Толкова съм потънала в миналото, че настоящето и да съществува, аз не съществувам в него, а бъдещето и да предстои, най-вероятно ще се превърне в минало преди да успея да му обърна внимание. Гледам през прозореца и се питам в колко пиксели виждам света. Сега искам просто да полегна на поляната с макове. После ще видим.

chaos

fayseeker — Mon, 10 May 2010 23:30:08 +0000

Сякаш неонов надпис свети в главата ми: „Загубени мисли търсят смисъл”. Свети, но никой не му обръща внимание. Омръзва му, загасва, появява се друг – „Подредени думи искат друга подредба”, и после друг – „Прилагателни стачкуват – направилна употреба”, и друг – „Страниците бягат и не са само те!”, „Ако съществуваха тъмнокоси, сигурно щях да ги харесвам”, „На източния (английски) фронт нищо ново”, „Разбираемо е да не харесваш съседите си”, „Няма нови съобщения”, „Опасни нива на хаос”, „Може би не е трябвало да започваш да пишеш in the first place”… Клишетата са онези крилати, високопарни фрази, с които хората обгръщат живота си, в опит да му придадат смисъл. Малко са тези, които осъзнават, че по този начин именно смисъл е това, от което лишават живота. Кога отрицанието спира да има самосъхранителни функции и става опасно? Ако можех да вървя по реката, отгоре, върху самата вода, щях да тичам. Ако талантът е плод на инат и воля, то значи магия нe съществува. Ако магия не съществува, то значи хората не могат да летят. Ако хората не могат да летят, къде живеят? Ако тези до мен, които адски много ме дразнят, не спрат да се кикотят, ще стане адски неприятно. За всички ни, obviously. Ако зеленото беше синьо, а бялото кафяво, то светът щеше да е преобърнат наобратно. Поне през пролетта. „Фрази си търсят определение”.Всяка минута на всеки ден, стотици хиляди мисли губят смисъл. На пръсти се броят тези, които го намират. Какво става, когато смисълът е тук, но мислите ги няма? Какво става, когато мислите са тук, но думите ги няма? „Maybe…

изповед

fayseeker — Mon, 08 Feb 2010 11:32:04 +0000

Твърде много бариери, твърде много страхове. Твърде много мисли, изгубили цел и посока.

Твърде много усилия, вложени в посредствеността. Твърде много от всичко, но не от това, което ми е нужно.

Твърде много чужди емоции, притъпили моите.

Твърде много чувства, сътворени от въображението, са застояли, гранясали, и упорито впити в мен.

В единственото мен, което познавам.

И което не мога да превъзмогна.

Гранясали са и не се махат.

Не позволяват на никое ново чувство да ги замести, без те самите вече да са чувства.

Просто вече не усещам. Нищо.

Освен страх.

Паника.

Отчаяние.

Че затъвам.

Че вече съм затънала, а нямам силите или желанието да изплувам.

Защото вярвам. Вярвам, че никога няма да достигна повърхността.

И се моля. Моля се да греша.

сенки. сякаш губя себе си.

fayseeker — Sun, 01 Nov 2009 00:55:10 +0000

Сенки в здрача.

Друг свят. Друго съществуване.

Друго аз.

Скитам се из улиците.

Следвам сянката си.

През гората. По реката.

Около мен кипи живот.

Пиршество. Суматоха. Веселба.

Сенки.

Недокоснати от забрани, ограничения и препоръки.

От посредствеността, страха и отегчението.

Веселие. Празник. Суматоха.

А аз се скитам.

Човешка сянка се преплита с моята.

Усещане за топлина, спокойствие, прегръдка.

Отново съм сама.

И следвам сянката си.

Усмихвам се.

fayseeker — Mon, 19 Oct 2009 20:52:19 +0000

Гледам, но не виждам.

Линиите, които съставят очертанията се размазват, замъглявата картината в детайлите, в някаква, каквато и да е, конкретност.

Другите виждат мен, но аз не виждам тях. Могат да ме наранят, а аз не мога да се защитя… Параноя. Глупаво.

Затварям очи в опит да успокоя дишането и раздразнението си. Паника. Отварям ги отново.

Не виждам лица, но мога да си ги представя. Лица, които не изразяват нищо. Нищо, което вече не знам.

Учудващо е колко можеш да разбереш по очертанието на някого. Тайни. Същности, личности, скрити дълбоко, за да не ги види светът.

А може би не съществуват. Виждам сенки сред тълпата. Усещам душа. Обзема ме надежда, но тя бързо отминава. Слива се с останалите.

Нима само аз аз виждам? Колко абсурдно е всичко! Преструвките, позата, превзетостта!

Нима само аз усещам? Нещо! Каквото и да е!

Нима само аз мечтая? За днес! За утре! За света!

Нима само аз вярвам? В странстването в нощта! В пътя…

Нима толкова съм потънала в собствения си свят, че вече не усещам хората на повърхността?

Нима те наистина са там?

нощ на свещи

fayseeker — Wed, 14 Oct 2009 17:10:04 +0000

човек с китара. стая в мрака. думи. цветове. илюзии. човек с китара в тъмнината. илюзии…

мисли в мрака

fayseeker — Thu, 01 Oct 2009 16:51:56 +0000

Ако видиш свят, по-красив от всичко, което някога си виждал, ти, човек, как живееш след това?

Ако този свят означава пълна и безусловна свобода.

Свобода като щастие. Свобода като безкрайност. Свобода като сила.

Ако този свят е всичко, което някога си искал, което търсиш в своя свят, но никога напълно не намираш… всичко, което можеш да видиш и докоснеш, но знаеш, че не е истинско, защото очите ти са затворени, а ръката ти чертае фигури в мрака.

Ако видиш свят, по-истински от всичко, което някога си преживял, по-жив от собственото ти съществуване?

Ако никога не си се докосвал до него, но усещаш, че съществува. Ако всяка минута на всеки ден знаеш, че съществува, но никога няма да се докоснеш до него? Как преглъщаш болката? Как погребваш мечтата? Как живееш, ти, човек?

Живееш. Ако не можеш да го откриеш, създаваш го отново. Ако не можеш да го създадеш, продължаваш да търсиш и да чакаш. Някой ден, някъде по пътя, ще падне мъгла и тя ще ти разкрие всички тайни, които светът, който познаваш, упорито крие.

Любов. Дали?

fayseeker — Thu, 01 Oct 2009 16:26:11 +0000

Ако светът спре да се върти точно в този момент, кое е последното нещо, което ще запомня? Болка. Тъпа и пулсираща, силна. Сякаш някой се опитва да разшири обема на мозъка ми с цел да подобри инфраструктурата. Сякаш има смисъл.

Това беше отдавна. Болката отдавна е отминала, а на нейно място се е появила друга. Този път не е физическа. Този път е много по-силна. Лекарите не могат да ми помогнат. Казват, че съм здрава. Не е вярно! Защо светът се върти, а аз не мога да помръдна? Защо ми се вие свят? Защо продължавам най-много да искам това, което не мога да имам?

Мисли от високо

fayseeker — Sat, 12 Sep 2009 20:21:15 +0000

За трите слона, които са стъпили на гърба на гигантската котенурка, която носи света на диска из пространството… (по Тери Прачет)…

В момента седим върху гърба на единия. И той ни носи из пространството. Из времето. Из усещанията и емоциите на едно друго аз,

отдавна отминало.

Не толкова отдавна.

Сякаш беше вчера. Сякаш беше винаги.

Един миг, който продължава вечно. Тук и сега, което те плаши и вдъхновява, наранява и изцерява.

Там и тогава, когато беше слънчево.

Сега има мъгла. Тя прави всичко по-феерично, по-неистинско. Но тя бавно отминава, за да разкрие висините, силата, страха. Изпитание отвъд човешките възможности.

Умираш и отново се раждаш. Боли. Живееш. Обичаш.

Знаеш, но отказваш да приемеш. Боли. Живееш.

Летиш. Падаш, но не усещаш. Продължаваш да летиш, да се блъскаш, да падаш. Боли. Мечтаеш.

Усмихвам се на вятъра, който мило ме прегръща, но това не ми е достатъчно. Кога спря да бъде достатъчно?

Иска ми се да се затичам, да извикам, да мога. Но не мога. Боли. Тъпо и приглушено. Хронично.

Еди Ведър ми предлага утеха, прегръдка, избавление от самотата, но вече е твърде късно. Музиката не ми е достатъчна. Кога спря да ми бъде достатъчна?

Стоя на пътя. Шосе сред храсти. Път сред гората. Влак, който трябва да дойде всеки момент. Трябва да го хвана. Да продължа да вървя… да съм на пътя… за да живея… Но не мога. Искам да остана. За да страдам. За да ме боли. За да обичам.

Влакът бавно отминава. Отдалечава се от мястото, където съм. От единственото място, където е възможно да бъда.

Влакът бавно отминава и аз съм в него. Несъзнателно, против собствената си воля. Но гордостта е по-силна от волята. Кога стана така? Правилно ли е?

Боли, но вече отминава. Ще останат само книги, грижливо избърсани от прахта. Ще започна на ново. Ще тичам. Ще дишам.

Ще живея.